Никога няма да съм щастлива, знаеш ли…

Заедно сме вече колко, две години? Късаме и се събираме, всъщност никога не сме били заедно, това са неуточнени и неизречени  отношения помежду ни. Просто и двамата ни е страх да ги категоризираме, нали така? Но така е добре, така е по- динамично, по- интересно. А нали това ни плаши, да не изгубим интерес?

Ти си само половината на това, което искам. Ти си дивото, несигурното, студеното.  Когато съм с теб искам нещо нежно, сигурно и сгряващо, когато те няма аз самата ставам хладна и непредвидима. Ти си ужасен за това, което си и за това, което не си и най- вече защото си същия като мен. И знам, защото непрекъснато си омръзваме, а всъщност никога не сме си омръзвали докрай.

Харесва ми да съм отгоре. Винаги. Да съм отгоре значи да е на моето , да те манипулирам, да съм аз от значение. Но всъщност те обичам, защото искаш ти да си отгоре, защото ми налагаш волята си и само ти ми вдъхваш смисъл. Харесваш ми , защото си арогантнен, нахален и непостоянен. Харесваш ми защото си студен.

Искам да умреш и да се свърши, да си намеря някой нормален и скучен и да се превия пред ежедневието, защото докато си жив ще си играем на това и ще съм само наполовина щастлива. Всъщност никога няма да съм щастлива, знаеш ли… Дори да си тръгнеш ще те мразя, че си с друга, ще я мразя че е различна, ще я ненавиждам, че е като тебе, ще ненавиждам теб, че не си с мен. Ако си тръгнеш ще съм само наполовина аз, точно каквато съм и сега. Но сега знам, че и ти си така. Това успокоява някакси.

Трябва да умреш. Ще чакам. Ще те обичам и ще те мразя докато умреш, когато ще обичам и мразя купчината пръст над костите ти и ще се вкопча в клишетата и пак няма да съм щастлива, негоднико, пак ще съм само наполовина аз и наполовина доволна.

Искам да съм достатъчно завършена за да ти кажа да си вземеш думите и да излезеш от главата ми, но съм наполовина щастлива, защото ми липсваш. Или защото си тук. Няма средно положение. Златната среда е клише.

Ще се притисна към теб и ще съм бърза, ще те изпотя и ще си тръгна.

Но ще се върна, знаеш, ще търся завършеност и после пак няма да си говорим няколко месеца преди да дойда пак.

И ме е гнус от себе си. И съм отвратена от теб… защото си същия…

And the record keeps playing,
The same old song,
The hipster keeps mugging on me all night long,
They say “Aha, ahha”

Като цяло идеята да започна с тези лирики на Good Charlotte- Keep your hand off my girl не се получи така, както исках, тъй като самата емоция, която задвижва песента идва най-вече от музиката, а не от текстът, който така погледнат даже ми изглежда жалък…

Понякога ми се иска да не съм толкова сама. Чувствам се като боклук. Хората ме гледат странно, родителите ми ме избягват и дори момчето, което ме покани да излезем ‘трябваше’ да изчезне след цифром и словом 20 минути. Ще ми се някой да ме обича просто така… Не си въобразявам, че проблемите ми ще изчезнат след като вържа някой юноша за крака си и го помъкна по неравния път на пубертета, просто садистичната жилка, която се корени дълбоко в мен (и във всеки нас, впрочем) ми подсказва, че ще се чувствам по-добре, ако някой страда редом с мен. Саможертвите са за самотните водачи. Христос умира на кръста за общото благо, Буда изрича актуалното и днес “Животът е страдание” (разбира се, едва ли визира своя живот…) и въобще и изобщо. Никой нищо не казва за Адам и Ева, които всъщност заедно продължават да си живеят добре и извън рая, което добре говори, че споделената скръб е като жива вода- ако Ева бе изгонена сама, Адам щеше да бъде идеализиран и Бог бързо щеше да размисли относно Исус (той е нещо като план “Б”).

Имаше една реклама по радиото на чорапи… “Айнщайн е ходил бос и е измислил теорията за относителността. Ако нямате подобни претенции , купете си наш’те чорапи”. В общи линии същото е и с връзките, ако нямаш амбиции относно кариерата си , нахлузвай си чорапи ( в случая ‘половинката си’) и се наслаждавай на добро кръвообращение. Сутрин рано понякога се чувствам просто искрено щастлива от това, че нямам никого, пред когото да се чувствам длъжна да давам отчет или да посвещавам творчеството си на неговата безкомпромисна прилика с някое небесно тяло (слънца, луни, разни богове и облачета-подкова(на мен всички облаци ми приличат на зле окастрени храсти…) и прочие).

-Не искам никой специален. Имам всичко, от което се нуждая…

Това ще си повтарям от утре пред огледалото сутрин. Чела съм хиляди пъти, че е полезно сутрин рано да си казваш колко си хубав и интелигентн и какъв невероятен ден ще имаш, дори и хазяинът да ти връчи призовка от съда докато ти съобщава, че трябва да се изнесеш до три дена и да си поканен тържествено на погребение на другия ден, когато ще се проведе презентацията на важен проект, от който зависи животът ти… в някои отношения буквално…

…Защо пък и това да не действа? Нещо като мантра… едно време, когато ми казваха, че е полезно да повтаряш мантра, аз се шегувах повтаряйки ‘Мантрамантрамантрамантрамантра’, но сега сериозно се замислям относно всичко това. Нима не е истина, че светът е такъв, какъвто ти пожелаеш да го видиш? Ако искам свят, в който съм си себедостатъчна и не са ми нужни мъже поради що не мога да го получа?!

Чувствам се изкривена от всичко това, което написах… изкривена от нещата, които са ми се случили досега понякога отблъсквам или плаша хората и отблъсквам и плаша себе си. Дали съм наистина дотолкова променена , че да се подложа на това умишлено? Ужасна съм. Странна съм. Но всички сме такива, нали?

“But I’m a creep… I’m a weirdo..What the hell I’m doin’ here?! I don’t belong here…”

Всички сме изкривени… всеки играе собствен  цирк сам със себе си, оглеждайки обезобразената си душевност в едно вътрешно криво по собствен начин огледало, мислейки си, че всичко е наред.

-Криволичим си по правата…

…праволичим си по кривата-

Няколко разменени съобщения, палци шарещи по светещата миниатюрна клавиатура на мобилен телефон и звук увеличен до крайности, от които котката на съседа би изпаднала в истерия. Влизам да се къпя, водата си е вода, почивстващите средства- както всеки друг път. Не мога да разбера дали наистина усещам вълнение и ме наляга гузното чувство, че всъщност притесненията са изчезнали. Излизам, обличам се във ванилия и цялото ми съвършенство ухае на сладост докато се обличам. Доволна съм, изправям и изсушавам косата си, да добре мирише. После потупвам носа си с матираща пудра, не , не нося грим. Обувам верните си червени кецове и излизам. Попаднала съм във вакуум, 4 минутен вакуум между входа, в който живея и заведението, в което ще се проведе ДМ партито. Крачките ми са като в каданс, погледът ми е зареян и изненадата, която се пробужда, когато достигам Мястото се превръща в крайната точка на всякакво очакване. Ето, натискам вратата и се озовавам насред всякакви непознати хора. Хората ме притесняват. Аз не им правя впечатление. Влизам и се оглеждам няколко пъти, решавам се да сляза, всичко е наред. Секунди преди да платя входа си виждам лицето на В. Той е объркан, след секунди сякаш разбира и розовите му устни се разтягат в програмирана усмивка. Пристъпва, прегръдка, как си, прекрасно, всичко е наред, как иначе. Голяма водка на бара, той пие същото. Неангажиращи думи, погледът му шари на няколко сантиметра вляво от главата ми, а когато ме погледне се усмихва отново. Аз също се усмихвам, опитвам се да не го гледам все едно ближа с поглед задната страна на черепа му, опитвам се да изглеждам добре, чудя се дали изглеждам нормално. Намирам и други познати. АЛИЛУЯ- ДРУГИ ХОРА! Вече в представата ми се разиграваше прочувствената сценка, в която аз гравитирам около В. , а той усърдно се старае да докара вид на свободен електрон, невроните ми се озадачават и всичко говори за ядрено разцепване, но НЕ.  5 лв Ред Бул, как така 5 лв Ред бул? Кой какъв бил, защо бил, защо не , тихо кимам и попивам всяка дума, прошепвам отговорите си на ухо, не че е толкова шумно вече, просто е по-интимно. Започваме. Така готови ли сте? Аз съм най-отпред. Както винаги. В. е на няколко човека разстояние и ме поглежда от време на време, аз танцувам, той ме поглежда, аз му кимвам ,той също. Скрити погледи с непознати, харесва ми вниманието, вече съм в свои води. Небрежни кимвания, отмятане на коса, поклащания съотносени с ритъма на музиката, не съм твърдяла, че мога да танцувам. Пускат любима песен.О, нима мога да танцувам? В. се изкачва на сцената като същинско видение със своята бяла риза, публиката вече е наелектризирана, той го усеща. Пуска музиката, разперва ръце, започва да припява. Харесва ми, на всички им харесва. Колективният организъм започва да се гърчи и подскача от удоволствие. Има много хора, но никой не се бута. Всеки има достатъчно лично пространство около себе си, но всички са едно цяло. Вече няма възпълни, възниски, прекалено високи или слаби, всеки губи своята неперфектна форма за да приеме формата, която пространството му е отредило. Животинското в погледите осветени в синьо и червено, думите на музиката се превръщат в някакво заклинание, а ритъмът е ритъмът на колективният организъм, всеки има лично пространство, но никой няма вече самоличност. Личните местоимения са забравени и прекроени, в този свят има само ‘Ние‘. Диджеите отдавна са се сменили, но еуфорията е същата. Неангажиращи разговори тук-там, танци, масово изселение след полунощ, болка в глезените, все още има какво да се чуе, все още има какво да се види… става три часа и каляската ми отдавна е станала на тиквен пай, стъклените пантофки ми стягат и нямам причина да не припадна до няколко минути от изтощение. Прибирам се, лягам. Силен, висок, монотонен звук в лявото ми ухо, заспивам под звуците на този дяволски концерт между ушите ми. Събуждам се към шест, ново съобщение, шарене на палци върху клавиатурата на телефона, не мога да чуя никакъв звук. Нима В. ми е  писал?

Докато криех лицето си в скръстените си върху чина ръце , чакайки за пореден път звънеца, надявайки се преподавателят да не забележи извънредно празната ми контролна още тук на място, тихо простенах. Очите ми се замъглиха и вадички потекоха към чина от изкуствено дърво. Спомних си една глупава бележка, която ми остави майка преди около година ‘Ако аз си вършех така работата, както ти се справяше с учението, да сме умряли от глад…’. За секунди се замислих, дали заслужавам да ме обича собствената ми майка. Представих си как опирам черно лъскаво дуло до слепоочието си, как свалям предпазитела, как натискам спусъка. Представих си звука, но не такъв, какъвто е по телевизията, ами по-глух и непроизношим от човешка уста. БУМ! Но не съвсем…по-скоро ‘ТГДМ!‘, разбира се, не претендирам за точност. Тгдм. Сигурно някой ще го произнесе, но никой няма да успее да възпроизведе онзи лишен от всякакви гласни гръмовен Тгдм, който чух в главата си. Представих си малкия отвор от упор, представих си голямата изходна яма в главата си, представих си как тялото ми се накланя само и пада тежко на коленете ми, които с хрущене се разбиват върху плочките на банята вкъщи. После още веднъж залита назад и главата се удря в ръба на ваната. Кръвта не си я представям, така или иначе в представите ми не влиза да съм достатъчно жива за да я видя. Не ми и трябва, а?

Цял ден си мисля, че е 25 Февруари , и че става 1 месец от Смъртта. Смъртта е безсмъртна, ще кажете, или пък безкрайна, няма начало- няма край. Сигурно самата Смърт си умира да си прекъсне съществуванието, тъй като непрекъснато прави едно и също, малцината , които не я проклинат, са кретенчета в пубертета, обрисуващи телата си с трилиони шестички и деветки, а работата няма край, няма край… Ирония на Съдбата. Съдба vs. Смърт.Но все пак. Мина месец? Днес е втори Март, вече мина повече от месец. И още не мога да повярвам, че го няма. Все по-често си мисля, че ще умра сама. Все по-често си мисля, че ще живея сама. И в двата случая- кофти. Или пък не? Имам ли всъщност нужда от някой?

Знам , че имам нужда от него. Смъртта може да е добра, лоша, справедлива или нечестива, но има едно нещо, което не може да се оспори. Прекалено е необратима.