Докато криех лицето си в скръстените си върху чина ръце , чакайки за пореден път звънеца, надявайки се преподавателят да не забележи извънредно празната ми контролна още тук на място, тихо простенах. Очите ми се замъглиха и вадички потекоха към чина от изкуствено дърво. Спомних си една глупава бележка, която ми остави майка преди около година ‘Ако аз си вършех така работата, както ти се справяше с учението, да сме умряли от глад…’. За секунди се замислих, дали заслужавам да ме обича собствената ми майка. Представих си как опирам черно лъскаво дуло до слепоочието си, как свалям предпазитела, как натискам спусъка. Представих си звука, но не такъв, какъвто е по телевизията, ами по-глух и непроизношим от човешка уста. БУМ! Но не съвсем…по-скоро ‘ТГДМ!‘, разбира се, не претендирам за точност. Тгдм. Сигурно някой ще го произнесе, но никой няма да успее да възпроизведе онзи лишен от всякакви гласни гръмовен Тгдм, който чух в главата си. Представих си малкия отвор от упор, представих си голямата изходна яма в главата си, представих си как тялото ми се накланя само и пада тежко на коленете ми, които с хрущене се разбиват върху плочките на банята вкъщи. После още веднъж залита назад и главата се удря в ръба на ваната. Кръвта не си я представям, така или иначе в представите ми не влиза да съм достатъчно жива за да я видя. Не ми и трябва, а?

Цял ден си мисля, че е 25 Февруари , и че става 1 месец от Смъртта. Смъртта е безсмъртна, ще кажете, или пък безкрайна, няма начало- няма край. Сигурно самата Смърт си умира да си прекъсне съществуванието, тъй като непрекъснато прави едно и също, малцината , които не я проклинат, са кретенчета в пубертета, обрисуващи телата си с трилиони шестички и деветки, а работата няма край, няма край… Ирония на Съдбата. Съдба vs. Смърт.Но все пак. Мина месец? Днес е втори Март, вече мина повече от месец. И още не мога да повярвам, че го няма. Все по-често си мисля, че ще умра сама. Все по-често си мисля, че ще живея сама. И в двата случая- кофти. Или пък не? Имам ли всъщност нужда от някой?

Знам , че имам нужда от него. Смъртта може да е добра, лоша, справедлива или нечестива, но има едно нещо, което не може да се оспори. Прекалено е необратима.