импров

Понякога имам чувството, че аз съм единственото чисто същество на този свят. Всички други са прецакани и омърсени. Съзнанието ми е езеро, бистро и неподвижно- като огледало- отразявам навътре към себе си слънцето, а хората оставам да се утаят на дъното. Не обичам да ми мътят водата, не ми харесва хората да се оглеждат в езерото ми за дълго- секретите капещи от лицата им замъгляват покоя на мислите ми.

Смуча кръв, за да порастнат децата ми големи, здрави и силни. А сложните думи са за безидейни души. От друга страна, омразата не е липса на характер, както някои биха помислили. Това е симпатия, предхождана от любов или дори съпътствана от такава. Научени сме да мразим всички. И аз ви мразя, и вие ме мразите. Най- отрано се научаваме да мразим себе си. Оглеждайки се в езерото фокусирам онзи тип, моето отражение. Този, който трие спомените ми, преди да съм ги формулирал, а на тяхно място набира празни интервали. Това съм аз, и той е аз. Когато аз поглъщам, той повръща и vice versa. Няма как да не мразиш това копеле, когато устата ти вони на повърня.

„Мъдри слова не очаквайте от мен, само простащина и диващина”, рече той и се скри зад ъгъла. След това изскочи изцяло променен. Лицето му беше някак по-широко. Червено, кипеше, а в очите му – лудост се четеше. Под кръста му – високо наперен фалически символ с огромни размери. Той подгони тълпата и се засмя, тъй както само дявола може.

Как мислите, един голям, тресящ се насреща ми кур дали не ми мъти водата? Като маслинки в марината подскачаха очичките на безумното червено лице, докато навлизаше все по- навътре и навътре в пространството, което обитавах. Настъпваше сянката ми, изпиваше ми глътката, изпушваше ми дръпката и пръскаше душата ми с цялата светска кал, полепнала по мъжкото му достойнство.

Млякото е топло докато се грее на огъня. Изкипи ли, започва да изстива.

 

 

Импровизация в свободен текст на Димитър Кръстев и мен, датира някъде от началото на лятото.