:Д

Познах са девствениците…хихихи :Д

Изпразвам си главата:

Има змей вкъщи.

Има змей вкъщи.

И ако този змей съм аз,

мама ще ме прати,

да, моята майка ще ме прати

(ако този змей съм аз)

в къща пълна с луди хора.

С луди непознати.

Има змей вкъщи.

Има змей вкъщи.

Но всички си мълчим, защото

не знаем кой е змеят вкъщи.

И ако не съм аз този змей,

не аз не съм този змей,

тогава мама нищо няма да направи.

Да, майка няма нищо да направи,

защото аз не съм този змей.

Има змей вкъщи.

Има змей вкъщи.

Къде се дяна този змей?

Живея в къща пълна с луди хора.

Живея в къща пълна с непознати луди.

Непознати- не не мога да позная

кой е змей, но всички знаем,

че има змей вкъщи.

Има змей вкъщи.

Попарата

Трябва да се сърба.

Мисля да мина на диета :/

Имам чувството, че обезпопарявам човечеството. Сърбам всяка случайна попара и после повръщам жлъч. Погледа ми- повръщано. Думите ми- повръщано. Писането ми- повръщано. Даже като си отворя устата да се смея вече излиза повърня.

Та, спирам попарите. Мина’ам на диета.

Капитализъм:

Аз продуцирам, ти маструбираш.

Random тъпотии.

Днес сутринта докато седях на масата в кухнята и се чудих дали да пиша в блога като се прибера ме засърбя средния пръст.

Ама не, наистина. Съвсем физическо усещане, почесах го и ми стана смешно.

Седя си в час и си мисля… абе нищо не си мисля, седя си скръстила ръце облегната назад, давайки впечатление за един замислен, но отегчен млад човек или знам ли какво впечатление давам, просто така се надявам, хах.ТА седя си и вади класната една книга с разни анатомични тинтири минтири в нея, разлиства тука мъртво бебе с аномалии в гръдния кош, тука бременна жена как ще изгледа с разпорен корем, бебето отвътре маха, тука тенесистка, тук пишка. Всичко както си му е реда за хора, мъж, анатомия, няма кожа, мускулни влакна, жили и пишка.

Веднага си обърнах главата по посока 23-те момичета от класа ми. Знаех си… винаги е така, когато покажат пишка, девствениците се смеят, а всички останали им е безразлично. Не, не, просто е удивително, не е нужно да казват нищо, гримът, дрехите, националността- без значение, те просто светят. Представяш ли си СВЕТЯТ хилейки се като селски момички, някои даже са вдигнали длан пред зачервеното си лице и потреперват в конвулсивен смях. На тях им е смешно, разбираш ли, защото пишка не са виждали и им се струва нещо забранено, нещо лошо, нещо непознато (за което не могат да питат мама) и не намират друг начин да възприемат образа ако не се хилят.

А свиркаджийките, те си драскат по кориците на тетрадките и се правят, че ги няма. Според това колко бързо придраскват можеш да разбереш, дали са горди като свиркаджийки или след като духат тичат да си мият зъбите и казват 10 отче наш в банята…

Та седя си и ги свързвам тези две случайни тъпотии, дето си ги мисля и си викам- то и хората са така. Колкото по- тъпо е това дето пиша и колкото повече пишки има, толкова повече го харесват. На принципа на средния пръст- засърбя ме и си гарантирам, че сте си мислели, че имам да раздавам правосъдие (нали, средни пръстове) наляво и надясно, вероятно защото не сте свикнали да си показвате средния пръст на всичките там лешпери, дето ви дразнят.

И се подхилквате като девственици в час по анатомия.

Random размишления

Аз съм лош човек.

Не е нарочно :/

Не знам, дали съм склонна да обичам хора, само когато знам, че мога да ги нараня или ги наранявам, защото ги обичам. Или нещо трето.

И ме е страх толкова, че няма да ме заобичат, че не позволявам да се случи и се държа говежди, самосаботирам се, докато не остана пак сама и не си кажа пак „Ето на…“

Ебати тъпото, хахахаха!

И още нещо, за мотивацията:

Днес се изкъпах и усетих, че хавлията ми е  горе,  та трябваше да си взема някаква случайна хавлия от килера. Взех една малка за ръце и естествено нещо ми подсказа, че няма да мога да се придвижа до моята стая с нея. Седях пред огледалото и си мислих, че ако бях миналаа по- отрано на диета, щях да мога сигурно да се кача с хавлийката. После върху пералнята видях една по- голяма и мотивацията ми се изпари.

Ученици

Когато си легнахме, и двамата единодушно поддали се на  разума и на трябва да спим, ставаме рано мисленето, той ми обърна гръб и си пусна iPod-a, а аз зачетох.

Meaning:преди всичко останало трябваше да си починем един от друг. Преди всичко останало.

Когато чух, че се размърдва и обръща на другата страна скрих лицето си зад книгата. Очаквах го…

Ще ме загледа за дълго. Ще чака да кажа нещо. Ще бъде нетърпелив, когато не го направя и ще привлече вниманието ми с жест или тананикане и ще ме принуди да отчета присъствието му, за да останови контакт. Реших, че да се оставя на този малък „ритуал“ е равнозначно да окачествя отношенията ни като религия, затова свалих книгата и вперих отчаян поглед в него…

Той беше скрил лицето си под възглавницата си !

Въодушевих се,

наистина!!!

Хлопнах книгата и загасих лампата. Лежейки сама в леглото си осъзнавам колко (много) го обичам- лежащ сам в своето.

Да обичаш някого не значи просто да си про- него, вперил поглед във всичко в него, което ти липсва/искаш да бъдеш.

Да обичаш е и да бъдеш анти- гледайки настрани.

Вече знам

Нещата работят, когато другият загледа в твоето „настрани“.

Протегнах ръката си към него, в тъмното- две легла на точно две ръце разстояние и ние двамата (неспящи).

Сигурно щеше да звучи по- добре, ако и той бе протегнал своята и ги бяхме срещнали, но тогава може би не бих написала това:

А именно, че за да обичаме наистина трябва да сме (истински) такива, каквито сме. С двете легла на две (непротегнати) ръце разстояние, а не (неистински) това, което си мислим, че би изглеждало удачно, да сме.

Това няма нищо общо с романтиката, дори не е анти- романтика.

Няма значение дали някой ще го разбере (но ми се иска).

Няма значение дори кое е анти-, кое е про-, кое как е написано или как точно се е случило (въпреки, че това е писано по истински случай.) Всичко е дотук, няма друго значение, освен едно- да служи за свидетелство, че …

НИЕ СЕ УЧИМ ДА ОБИЧАМЕ БЕЗ ДУМИ!!!

… но ако бях започнала от там, нямаше да има смисъл.

Аз не съм

Аз не съм Карбовски

Лежа в леглото си и си мисля за нещо, което ми каза една приятелка (може би на шега?)

-Трябваше да чукам Карбовски, когато имах възможност.

Знам защо не го е направила.

Знам защо аз не бих.

Да чукат Карбовски искат момичета, които са достатъчно умни, че да го харесат или достатъчно елементарни и се впечатляват лесно, но недостатъчно смели за да бъдат.

Сигурно Карбовски не чука само такива момиченца (жени?), защото сигурно има такива, които не чукат името му, а човека, който по някакво стечение на обстоятелствата, го носи.

Но те не чукат Карбовски и в този смисъл не са обект на писанията ми.

Всъщност кой кого (чука) ?

Да бъдеш чукан (от Карбовски) не е равно на да бъдеш. Затова аз не бих.

Предпочитам един вид да бъда Карбовски.

Аз не съм Карбовски.                                                                                                                                         Това е най- добрата част !!!

Аз съм Ласкова.

Даже зарежете фамилните имена, да използвам тази матрица е все едно сама да си надена капаците.

АЗ СЪМ АЗ.

Утре ще се събудя и ще е понеделник сутринта.

Ще е най- хубавата понеделник сутрин в месеца, дори и в годината: ще се събудя и ще си мисля

„Аз не съм.“

21.09

ПП. За всички тъпаци, които си мислят „Аз съм си Аз“ и после се оставят общественото мнение да ги чука в ушите, няма нужда да ви тегля дори една майна.

Вие самите си я теглихте.

Никога няма да съм щастлива, знаеш ли…

Заедно сме вече колко, две години? Късаме и се събираме, всъщност никога не сме били заедно, това са неуточнени и неизречени  отношения помежду ни. Просто и двамата ни е страх да ги категоризираме, нали така? Но така е добре, така е по- динамично, по- интересно. А нали това ни плаши, да не изгубим интерес?

Ти си само половината на това, което искам. Ти си дивото, несигурното, студеното.  Когато съм с теб искам нещо нежно, сигурно и сгряващо, когато те няма аз самата ставам хладна и непредвидима. Ти си ужасен за това, което си и за това, което не си и най- вече защото си същия като мен. И знам, защото непрекъснато си омръзваме, а всъщност никога не сме си омръзвали докрай.

Харесва ми да съм отгоре. Винаги. Да съм отгоре значи да е на моето , да те манипулирам, да съм аз от значение. Но всъщност те обичам, защото искаш ти да си отгоре, защото ми налагаш волята си и само ти ми вдъхваш смисъл. Харесваш ми , защото си арогантнен, нахален и непостоянен. Харесваш ми защото си студен.

Искам да умреш и да се свърши, да си намеря някой нормален и скучен и да се превия пред ежедневието, защото докато си жив ще си играем на това и ще съм само наполовина щастлива. Всъщност никога няма да съм щастлива, знаеш ли… Дори да си тръгнеш ще те мразя, че си с друга, ще я мразя че е различна, ще я ненавиждам, че е като тебе, ще ненавиждам теб, че не си с мен. Ако си тръгнеш ще съм само наполовина аз, точно каквато съм и сега. Но сега знам, че и ти си така. Това успокоява някакси.

Трябва да умреш. Ще чакам. Ще те обичам и ще те мразя докато умреш, когато ще обичам и мразя купчината пръст над костите ти и ще се вкопча в клишетата и пак няма да съм щастлива, негоднико, пак ще съм само наполовина аз и наполовина доволна.

Искам да съм достатъчно завършена за да ти кажа да си вземеш думите и да излезеш от главата ми, но съм наполовина щастлива, защото ми липсваш. Или защото си тук. Няма средно положение. Златната среда е клише.

Ще се притисна към теб и ще съм бърза, ще те изпотя и ще си тръгна.

Но ще се върна, знаеш, ще търся завършеност и после пак няма да си говорим няколко месеца преди да дойда пак.

И ме е гнус от себе си. И съм отвратена от теб… защото си същия…

And the record keeps playing,
The same old song,
The hipster keeps mugging on me all night long,
They say „Aha, ahha“

Като цяло идеята да започна с тези лирики на Good Charlotte- Keep your hand off my girl не се получи така, както исках, тъй като самата емоция, която задвижва песента идва най-вече от музиката, а не от текстът, който така погледнат даже ми изглежда жалък…

Понякога ми се иска да не съм толкова сама. Чувствам се като боклук. Хората ме гледат странно, родителите ми ме избягват и дори момчето, което ме покани да излезем ‘трябваше’ да изчезне след цифром и словом 20 минути. Ще ми се някой да ме обича просто така… Не си въобразявам, че проблемите ми ще изчезнат след като вържа някой юноша за крака си и го помъкна по неравния път на пубертета, просто садистичната жилка, която се корени дълбоко в мен (и във всеки нас, впрочем) ми подсказва, че ще се чувствам по-добре, ако някой страда редом с мен. Саможертвите са за самотните водачи. Христос умира на кръста за общото благо, Буда изрича актуалното и днес „Животът е страдание“ (разбира се, едва ли визира своя живот…) и въобще и изобщо. Никой нищо не казва за Адам и Ева, които всъщност заедно продължават да си живеят добре и извън рая, което добре говори, че споделената скръб е като жива вода- ако Ева бе изгонена сама, Адам щеше да бъде идеализиран и Бог бързо щеше да размисли относно Исус (той е нещо като план „Б“).

Имаше една реклама по радиото на чорапи… „Айнщайн е ходил бос и е измислил теорията за относителността. Ако нямате подобни претенции , купете си наш’те чорапи“. В общи линии същото е и с връзките, ако нямаш амбиции относно кариерата си , нахлузвай си чорапи ( в случая ‘половинката си’) и се наслаждавай на добро кръвообращение. Сутрин рано понякога се чувствам просто искрено щастлива от това, че нямам никого, пред когото да се чувствам длъжна да давам отчет или да посвещавам творчеството си на неговата безкомпромисна прилика с някое небесно тяло (слънца, луни, разни богове и облачета-подкова(на мен всички облаци ми приличат на зле окастрени храсти…) и прочие).

-Не искам никой специален. Имам всичко, от което се нуждая…

Това ще си повтарям от утре пред огледалото сутрин. Чела съм хиляди пъти, че е полезно сутрин рано да си казваш колко си хубав и интелигентн и какъв невероятен ден ще имаш, дори и хазяинът да ти връчи призовка от съда докато ти съобщава, че трябва да се изнесеш до три дена и да си поканен тържествено на погребение на другия ден, когато ще се проведе презентацията на важен проект, от който зависи животът ти… в някои отношения буквално…

…Защо пък и това да не действа? Нещо като мантра… едно време, когато ми казваха, че е полезно да повтаряш мантра, аз се шегувах повтаряйки ‘Мантрамантрамантрамантрамантра’, но сега сериозно се замислям относно всичко това. Нима не е истина, че светът е такъв, какъвто ти пожелаеш да го видиш? Ако искам свят, в който съм си себедостатъчна и не са ми нужни мъже поради що не мога да го получа?!

Чувствам се изкривена от всичко това, което написах… изкривена от нещата, които са ми се случили досега понякога отблъсквам или плаша хората и отблъсквам и плаша себе си. Дали съм наистина дотолкова променена , че да се подложа на това умишлено? Ужасна съм. Странна съм. Но всички сме такива, нали?

„But I’m a creep… I’m a weirdo..What the hell I’m doin’ here?! I don’t belong here…“

Всички сме изкривени… всеки играе собствен  цирк сам със себе си, оглеждайки обезобразената си душевност в едно вътрешно криво по собствен начин огледало, мислейки си, че всичко е наред.

-Криволичим си по правата…

…праволичим си по кривата-