Пускам телевизора. Пловдивска Православна Телевизия, говори попът, дето работи в църквата до нас. Той хубаво приказва и е красив, затова. Говори за Кирил и Методи, после показват някаква стара църква.

Загасям и искам да спя. Не заспивам, ставам и си представям как започвам да правя коремни преси и лицеви опори за да мине бързо времето до сутринта. Не го правя. Обличам пуловер върху мръсната си тениска, върху пуловерът сако, чието копче излъгах, че съм зашила. Сакото не е мое. Слагам вълнена шапка, дето и тя не е моя. Обувките също са на заем. Чудя се дали да пусна музика докато ме няма и дали ако пусна музика няма да се случи да не се прибера. Не пускам музика, излизам.

По стълбите студът щипе по шапката, по сакото и по голите ми колене. Излизам. Трима чичковци са извадили тяхна си маса под чадърите на затворилото вече кафене. Единият е прав, другите седнали. Пият. Те са полицаи- две полицейски и една СОТ кола са спрели на пешаходната зона. Подминавам. Дюнерджия си припява чалга хит, по- силно когато някой мине, почти мълчаливо като няма кой. Три момчета си говорят, а аз си мисля, че краката са ми като на Алиса като порасва много. Или като момчето, дето си пишело писма с краката. Много са надалеч. Спирам за да проверя дали изтъняването на глезена не влияе на перспективата, трите момчета спират да говорят и ме гледат в гърба. Пак тръгвам, те си говорят, спирам малко по- нагоре където няма хора. С различни чорапи съм. Влизам в магазина- три момичета си купуват вафли. Едната седи до хладилника, втората дава пари на третата, която ги дава към касата и после взима рестото и го дава на втората. Излизат. Не си говорим с продавача, има опашка. Той ми се усмихва, на кибрита е Ивана.

Излизам. Няма познати на джумаята. Много е тихо, котките и Гошо ги няма. Свивам покрай ламарините на строежа. Между всеки 2 ламарини има празно място и аз гледам. Първите 10 ламарини си мисля, че е прав Митко, че никой нищо няма да направи, после виждам руса жена с нещо като бежов панталон или клин и кожено яке, в гръб. Първите две дупки нищо не мърда, после започва да се движи много бързо, мисля че прави секс, но не се спирам. Завивам по другата улица. От другата страна няма толкова ламарини, седят двама човека и ме гледат странно. Свивам по моята улица. Момче ме изпреварва и влиза във вход, където не знаех, че някой живее. Прибирам се и е много тихо.

Отварям терасата, вали някак, мирише много хубаво. Абитурентите крещят от 1 до 12. И аз съм абитурентка, но не викам днес.

Отварям прозорец и написвам в него „Това ми се случи, когато не ми се случи нищо”.

Кандилка ми се махалото на един часовник и аз го гледам това махало и не си мисля. То си върви, аз си седя и после аз си вървя, а то си седи и всъщност има ли някаква разлика?

Казват, значи, че формулата за човешкото съзнание е следната: константата по честотата. Константата е на Планк. Честотата… ако си пия кафето с 500 км в час, то ще остарея по- късно. Зачестявам се. На каква честота са ни съзнанията? Ако си пия кафето с 500 км в час, махалото ще се побърка и чашата ще се спука и много ще се вкисна.

Така че: питай сега, защото знае ли човек. Времето лети. Хич не ме е срам, че каквото е истина днес утре няма да е. То не е лъжа, просто със ситни букви пише „Считано изходящия момент на съждението“. Нещо като инфлацията, мислите ми си променят стойностите, не защото те лъжа, просто бензинът поскъпва.

Няма грешни стъпки. Няма лоши хора. Лошо е да нямаш огънче. Друго да ме питаш?

Не говоря за равнодушие; с цялата ангажираност, на която си способен,  да успееш да се съхраниш от озлобление и възгордяване.

Смирението е обратното на суетата. Хастара на любовта, желанието за живот, готовността.  Най- тежкото бреме.

Иска ми се да имам думите да опиша колко важно е това. То е себеусещане, живо и истинско както са ни плътта и кръвта. Суетата е отражение, страничен поглед, птичи поглед, сателит, шарено филмче… хубаво е, но не  е истина. Суетата е мотив, смирението е това, което остава, когато всичко приключи. Когато си направил всичко по силите си, усещаш смирение. Резултатите са проста фактология.

Суетата е жаждата за резултат.  Тя измаря, износва се, изкривява и променя душата. А смирената душа не остарява. Когато плаче, тя плаче за сила, за просветление, а не за промяна. Промяната е в ръцете ни, не в очите.

Клише, ама е така.

…

Ама не особено, защото нямам време.

В нощи като тази всички души на недоволни вещи, буболечки, шмугнали се изпод килима чудовища и скрили се от дъжда таласъми се събират под леглото ми и се чувствам отвратително, знаейки, че спя върху един призрачен мравуняк. И сърцето ми се спира в гърлото, но не смея да се преместя на земята или в гардероба, защото там ми се струва още по- опасно и уязвимо (а в нощи като тази е изключително важно да владееш стратегически позиции!). Преглъщам буца след буца лед и стъкло. Хващам ръката на Тошко, той е голям и смел и също усеща, че въздухът е друг и страшен и дори сянката ти представлява опасност. В нощи като тази.

Клетките ми се разлепят, прането, обесено на простора, регулира достъпа на уличните лампи в моя соц- дом. Прането вече не е мое, а свое, а килимът ми е океан и се нося с леглото немила и недрага.

Не мога да заспя. Тишината е влудяваща. Шумът е влудяващ.  Чудя се дали през прозорецът ще нахълта дух или комета…

В нощи като тази те е страх да заспиш, защото а си се отпуснал и ще ти изсмучат душата през ушите, ще изсънуваш последния си сън и ще се събудиш със сърцебиене, без дори да осъзнаеш колко много си загубил.

Докато пишех последното изречение се замислих за нещо още по- ужасяващо: ами ако вече ми няма душата и това смъдящо усещане е пост- фактум душекражба?!?!!

Смуча кръв, за да порастнат децата ми големи, здрави и силни. А сложните думи са за безидейни души. От друга страна, омразата не е липса на характер, както някои биха помислили. Това е симпатия, предхождана от любов или дори съпътствана от такава. Научени сме да мразим всички. И аз ви мразя, и вие ме мразите. Най- отрано се научаваме да мразим себе си. Оглеждайки се в езерото фокусирам онзи тип, моето отражение. Този, който трие спомените ми, преди да съм ги формулирал, а на тяхно място набира празни интервали. Това съм аз, и той е аз. Когато аз поглъщам, той повръща и vice versa. Няма как да не мразиш това копеле, когато устата ти вони на повърня.

„Мъдри слова не очаквайте от мен, само простащина и диващина”, рече той и се скри зад ъгъла. След това изскочи изцяло променен. Лицето му беше някак по-широко. Червено, кипеше, а в очите му – лудост се четеше. Под кръста му – високо наперен фалически символ с огромни размери. Той подгони тълпата и се засмя, тъй както само дявола може.

Как мислите, един голям, тресящ се насреща ми кур дали не ми мъти водата? Като маслинки в марината подскачаха очичките на безумното червено лице, докато навлизаше все по- навътре и навътре в пространството, което обитавах. Настъпваше сянката ми, изпиваше ми глътката, изпушваше ми дръпката и пръскаше душата ми с цялата светска кал, полепнала по мъжкото му достойнство.

Млякото е топло докато се грее на огъня. Изкипи ли, започва да изстива.

Импровизация в свободен текст на Димитър Кръстев и мен, датира някъде от началото на лятото.

Владимир Висоцки

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят – мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя – и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

Превод от руски: Румен Леонидов