Няколко разменени съобщения, палци шарещи по светещата миниатюрна клавиатура на мобилен телефон и звук увеличен до крайности, от които котката на съседа би изпаднала в истерия. Влизам да се къпя, водата си е вода, почивстващите средства- както всеки друг път. Не мога да разбера дали наистина усещам вълнение и ме наляга гузното чувство, че всъщност притесненията са изчезнали. Излизам, обличам се във ванилия и цялото ми съвършенство ухае на сладост докато се обличам. Доволна съм, изправям и изсушавам косата си, да добре мирише. После потупвам носа си с матираща пудра, не , не нося грим. Обувам верните си червени кецове и излизам. Попаднала съм във вакуум, 4 минутен вакуум между входа, в който живея и заведението, в което ще се проведе ДМ партито. Крачките ми са като в каданс, погледът ми е зареян и изненадата, която се пробужда, когато достигам Мястото се превръща в крайната точка на всякакво очакване. Ето, натискам вратата и се озовавам насред всякакви непознати хора. Хората ме притесняват. Аз не им правя впечатление. Влизам и се оглеждам няколко пъти, решавам се да сляза, всичко е наред. Секунди преди да платя входа си виждам лицето на В. Той е объркан, след секунди сякаш разбира и розовите му устни се разтягат в програмирана усмивка. Пристъпва, прегръдка, как си, прекрасно, всичко е наред, как иначе. Голяма водка на бара, той пие същото. Неангажиращи думи, погледът му шари на няколко сантиметра вляво от главата ми, а когато ме погледне се усмихва отново. Аз също се усмихвам, опитвам се да не го гледам все едно ближа с поглед задната страна на черепа му, опитвам се да изглеждам добре, чудя се дали изглеждам нормално. Намирам и други познати. АЛИЛУЯ- ДРУГИ ХОРА! Вече в представата ми се разиграваше прочувствената сценка, в която аз гравитирам около В. , а той усърдно се старае да докара вид на свободен електрон, невроните ми се озадачават и всичко говори за ядрено разцепване, но НЕ.  5 лв Ред Бул, как така 5 лв Ред бул? Кой какъв бил, защо бил, защо не , тихо кимам и попивам всяка дума, прошепвам отговорите си на ухо, не че е толкова шумно вече, просто е по-интимно. Започваме. Така готови ли сте? Аз съм най-отпред. Както винаги. В. е на няколко човека разстояние и ме поглежда от време на време, аз танцувам, той ме поглежда, аз му кимвам ,той също. Скрити погледи с непознати, харесва ми вниманието, вече съм в свои води. Небрежни кимвания, отмятане на коса, поклащания съотносени с ритъма на музиката, не съм твърдяла, че мога да танцувам. Пускат любима песен.О, нима мога да танцувам? В. се изкачва на сцената като същинско видение със своята бяла риза, публиката вече е наелектризирана, той го усеща. Пуска музиката, разперва ръце, започва да припява. Харесва ми, на всички им харесва. Колективният организъм започва да се гърчи и подскача от удоволствие. Има много хора, но никой не се бута. Всеки има достатъчно лично пространство около себе си, но всички са едно цяло. Вече няма възпълни, възниски, прекалено високи или слаби, всеки губи своята неперфектна форма за да приеме формата, която пространството му е отредило. Животинското в погледите осветени в синьо и червено, думите на музиката се превръщат в някакво заклинание, а ритъмът е ритъмът на колективният организъм, всеки има лично пространство, но никой няма вече самоличност. Личните местоимения са забравени и прекроени, в този свят има само ‘Ние‘. Диджеите отдавна са се сменили, но еуфорията е същата. Неангажиращи разговори тук-там, танци, масово изселение след полунощ, болка в глезените, все още има какво да се чуе, все още има какво да се види… става три часа и каляската ми отдавна е станала на тиквен пай, стъклените пантофки ми стягат и нямам причина да не припадна до няколко минути от изтощение. Прибирам се, лягам. Силен, висок, монотонен звук в лявото ми ухо, заспивам под звуците на този дяволски концерт между ушите ми. Събуждам се към шест, ново съобщение, шарене на палци върху клавиатурата на телефона, не мога да чуя никакъв звук. Нима В. ми е  писал?

Докато криех лицето си в скръстените си върху чина ръце , чакайки за пореден път звънеца, надявайки се преподавателят да не забележи извънредно празната ми контролна още тук на място, тихо простенах. Очите ми се замъглиха и вадички потекоха към чина от изкуствено дърво. Спомних си една глупава бележка, която ми остави майка преди около година ‘Ако аз си вършех така работата, както ти се справяше с учението, да сме умряли от глад…’. За секунди се замислих, дали заслужавам да ме обича собствената ми майка. Представих си как опирам черно лъскаво дуло до слепоочието си, как свалям предпазитела, как натискам спусъка. Представих си звука, но не такъв, какъвто е по телевизията, ами по-глух и непроизношим от човешка уста. БУМ! Но не съвсем…по-скоро ‘ТГДМ!‘, разбира се, не претендирам за точност. Тгдм. Сигурно някой ще го произнесе, но никой няма да успее да възпроизведе онзи лишен от всякакви гласни гръмовен Тгдм, който чух в главата си. Представих си малкия отвор от упор, представих си голямата изходна яма в главата си, представих си как тялото ми се накланя само и пада тежко на коленете ми, които с хрущене се разбиват върху плочките на банята вкъщи. После още веднъж залита назад и главата се удря в ръба на ваната. Кръвта не си я представям, така или иначе в представите ми не влиза да съм достатъчно жива за да я видя. Не ми и трябва, а?

Цял ден си мисля, че е 25 Февруари , и че става 1 месец от Смъртта. Смъртта е безсмъртна, ще кажете, или пък безкрайна, няма начало- няма край. Сигурно самата Смърт си умира да си прекъсне съществуванието, тъй като непрекъснато прави едно и също, малцината , които не я проклинат, са кретенчета в пубертета, обрисуващи телата си с трилиони шестички и деветки, а работата няма край, няма край… Ирония на Съдбата. Съдба vs. Смърт.Но все пак. Мина месец? Днес е втори Март, вече мина повече от месец. И още не мога да повярвам, че го няма. Все по-често си мисля, че ще умра сама. Все по-често си мисля, че ще живея сама. И в двата случая- кофти. Или пък не? Имам ли всъщност нужда от някой?

Знам , че имам нужда от него. Смъртта може да е добра, лоша, справедлива или нечестива, но има едно нещо, което не може да се оспори. Прекалено е необратима.